Публикуваме тази изповед анонимно, защото зад всяка „доза щастие“ стои човешка съдба. Целта е да напомним, че зад дрогата, подигравките и насилието стоят истински момичета и момчета, които имат нужда от помощ, а не от присъда.
Публикуваме тази изповед анонимно, защото зад всяка „доза щастие“ стои човешка съдба. Целта е да напомним, че зад дрогата, подигравките и насилието стоят истински момичета и момчета, които имат нужда от помощ, а не от присъда.
Аз съм едно съвсем обикновено момиче – с амбиции, с добри оценки и с големи мечти. Всичко започна в гимназията, когато светът ми се промени изведнъж: нови съученици, нови учители, матури, напрежение. Бях най-високата в класа и леко пълна, а различният ми външен вид бързо ме превърна в мишена – подигравки, шушукане, отхвърляне, защото не влизах в „нормите“ им за красота и поведение. На тази възраст много от нас са жестоки към съучениците си и аз реших да бъда като тях, само и само да ме харесват. Исках да намеря нова компания, да имам среда, да не съм сама.
През междучасията започнах да ходя в задния двор на училището, където се събираха по-големите ученици и пушеха. Постепенно започнах да пуша и аз – първо обикновени цигари. Ден след ден се запознавах с нови хора и си мислех, че така завързвам приятелства, въпреки че някои продължаваха да ми се подиграват. Един ден ми предложиха една „цигара“, като ми казаха, че от нея ще се почувствам щастлива и няма да се притеснявам за нищо. Бях уплашена за оценките си, за подигравките, за това, че не съм „като другите“ – исках да забравя всичко. Пробвах и потънах в този измамен комфорт. Хареса ми. Почувствах се свободна, силна, можеща всичко… и поисках да се чувствам така по-често. Започнах да намирам все повече „приятели“, които живееха в същия ритъм на фалшиво щастие. Събирахме се по паркове и изоставени къщи, където никой не ни закачаше. Купони до зори, смях, музика – бях сигурна, че съм щастлива. Не разбирах, че ставам зависима. И последва най-ужасният ден от живота ми…
Един от тези мои „нови приятели“ ме изнасили. Почувствах се унизена, мръсна, виновна, сякаш аз съм го предизвикала. Болката не стихваше, срамувах се и ме беше страх да кажа на родителите ми. С дни не можех да дойда на себе си, сънувах кошмари, обвинявах себе си за всичко. Той се похвали на други и отново започнаха подигравки и обиди. Звъняха ми със скрити номера, правеха ми неприлични предложения, превърнаха ме етикет за подигравки. Започнах да пуша канабис всеки ден, но скоро и той не ми помагаше. Исках да изтрия спомените, да не мисля, да не чувствам. И пак тръгнах по нов път -надолу по спиралата на зависимостта. Запознах се с нови „приятели“, които ми предложиха по-силни наркотици – обещаваха, че ще се успокоя, че няма да ме боли. Приемах, защото не виждах друг изход. Сутрин ставах замаяна, не помнех нищо от вчера, нямах грижи, но всяка клетка в мен жадуваше нова доза – дозата на „щастие“. Проблемите ми набъбваха. Парите не стигаха, нашите не ме разбираха, започнахме да се караме. Започнах да крада, за да имам пари за доза, а всички мислеха, че странностите ми са просто пубертет. Вечер, когато родителите ми заспиваха, се измъквах тихо с „приятели“ и обикаляхме. Не разбирах, че те ме използват – искаха все повече пари, за да имат и те за своите дози.
Преместиха ме в друго училище. Там много от учениците употребяваха наркотици – по-силни или по-слаби. В междучасията спокойно пушехме „трева“ в двора. Не бях щастлива, но поне не чувствах болката и се мъчех да забравя за изнасилването. Загубих представа за времето – будувах по няколко дни, после спях непробудно. Не ми пукаше за нищо. Всичко това се отрази на успеха ми, а родителите ми започнаха да се съмняват. Станах злобна, раздразнителна, не можеха да ме събудят за училище. Единствените „добри хора“ за мен бяха тези, които ми даваха наркотици. Мразех всички и всичко, исках си дозата.
Една вечер родителите ми не ме пуснаха да изляза – бяха усетили, че нещо не е наред. Аз скочих от прозореца на втория етаж и избягах, помогна ми „приятел“. Телефонът ми звънеше, получавах съобщения, но мен не ме интересуваше. Скрихме се в една изоставена къща. Намериха ме с полиция. Това беше моментът, в който старото ми „щастие“ свърши и започна ново начало, което тогава изобщо не исках да приемам. Родителите ми плачеха и се молеха…Нямах друг избор, освен да се съглася на лечение. Отидох в терапевтична общност за тийнейджъри.
Много е трудно да спреш „дозата щастие“, защото тя притъпява проблемите, запълва липсите, но те яде отвътре и те убива бавно. С вътрешното чудовище – зависимостта – трудно осъзнаваш, че живееш в омагьосан кръг на ада. Ако не се намери човек, който да ти подаде ръка, потъваш в блатото. В моя случай такива хора се появиха – терапевти и други момчета и момичета, минали по същия път. Няма да ви разказвам в детайли какво се случи там, но ще ви кажа нещо по-важно: вече три години съм чиста, благодарение на всички в общността и на близките ми. Искам да знаете, че не е геройство да правиш наркотици – геройство е да не правиш. Истински приятели са тези, които ви приемат каквито сте, а не тези, които ви подтикват към дрога или ви дават „доза“, за да сте „по-забавни“.
Често си задавам въпроса: „Колко време е нужно, за да стъпиш отново на краката си?“ Точен отговор няма. Няма фиксиран период, след който всичко се оправя и никога повече не се повтаря. Продължавам моята борба с подкрепата на близките ми и терапевтите. Жаждата ми за живот се върна, а с нея и любовта. Очаквам с нетърпение момента, в който ще извикам: „Да, аз успях и победих!“ Старая се да не поглеждам назад. Приемам този период като една много стръмна стълба, по която трябва да се изкача, за да видя отгоре всичко красиво, което още ме чака. Споделям това за да им помогна, за да знаете че може да се излезе от черния кръг на преживяното. Осъзнавам, че това е моят единствен изход от страданието – да превърна болката в смисъл и подкрепа, да кажа истината. Може би заслужавам прошка. Но знам, че заслужавам мир.
