Разпити за клевета заради публични факти: накъде върви доверието в институциите?

През последните дни граждани от Варненска област са били привиквани и разпитвани по сигнали за клевета и уронване на престижа, свързани с публично оповестена информация за бомбоубежище в района на бившия Радиозавод във Варна. Жалбите са подадени от Ибрахим Амура, собственик на дружеството „Амура“ ООД.
Става дума за информация, която отдавна е в публичното пространство – обект на журналистически разследвания, медийни публикации и обществени обсъждания. Медията „Красива Варна“ има серия от статии по темата за предполагаемото незаконно придобиване на бомбоубежището и за неговото разрушаване, подкрепени със снимки, видеоматериали и документи. Темата е била обсъждана официално и в Община Варна, а по казуса има висящо съдебно производство, заведено от „Черно море“ АД срещу „Амура“ ООД.
На този фон възниква логичният въпрос: какъв точно обществен интерес се защитава, когато граждани биват разпитвани за това, че са преповторили вече известни факти? И още – кога сигналът за „клевета“ се превръща в инструмент за натиск, а не в реална защита на личната репутация?

      Случаят поставя под съмнение доверието на обикновените хора в институциите и повдига тревожни въпроси. Може ли редовият гражданин да разчита, че когато изразява позиция по общественозначим въпрос, няма да бъде подложен на административен и психологически натиск? Или всеки, който повдигне неудобна тема, трябва да бъде готов за призовки, разпити и загуба на време, нерви и ресурси?
     Особено тревожен е въпросът за психическия ефект от подобни действия. Дори когато не водят до обвинения, разпитите сами по себе си представляват сериозен стрес – особено за работещи хора, родители или лица в уязвимо положение. Кой е отговорен за психологическия тормоз, когато човек е принуден да се оправдава пред институциите заради публикация във Facebook или коментар по важна за обществото тема, по която вече се водят съдебни дела?
     Не по-малко важен е и въпросът за равнопоставеността. Защо при публични заплахи, агресивно поведение и език на омразата, излъчвани открито в социалните мрежи и медии, често липсва видима институционална реакция, а при граждани, коментиращи документирани факти, механизмът се задейства бързо и последователно? Избирателно ли се прилага законът и кой определя приоритетите?

    Тези въпроси не са лични, а системни. Те засягат основата на правовата държава и свободата на словото. Ако общественият дебат се наказва с призовки, а неудобните теми се „охлаждат“ чрез разпити, какъв сигнал се изпраща към хората, които все още вярват, че имат право на мнение и свобода на словото?

    Случаят ясно показва защо все повече граждани губят доверие в институциите и защо се засилват призивите за активен граждански контрол и участие в обществения и изборния процес. Защото, когато обикновеният човек започне да се пита дали си струва да говори, проблемът вече не е частен – той е обществен.