Плаче родината – тогава и сега. Плаче не само за загубата, а заради въпроса дали сме достойни за неговата саможертва.
На 18 февруари България не просто отбелязва дата. България скърби. На този ден през 1873 година край София турската власт обесва Васил Левски – Апостола на свободата. И сякаш цял един народ увисва заедно с него на черното бесило.
България губи своя най-мил син. Човекът, който не пожела нито богатство, нито власт, нито спокойствие. Човекът, който избра пътя на саможертвата. Левски вървеше по прашните пътища на поробеното отечество, създаваше комитети, палеше искри в сърцата на българите и вярваше – безрезервно и до край – че свободата трябва да бъде извоювана от самия народ. Той даде всичко. И плати с живота си.
В своите обиколки Апостола се е укривал и в Чирпан – в дома на Георги Данчов-Зографина. Днес тази къща стои пустееща, тъжна и забравена. Стени, които някога са приютявали най-свидния син на България, сега мълчат. Преди време Община Чирпан събираше средства, за да откупи и съхрани този дом като светиня. Но и до днес хората не получиха ясен отговор какво се случи със събраните средства и защо паметта продължава да чака своята грижа. Нима сме забравили? Нима сме свикнали да говорим за героите си само на годишнини?
На бесилото Левски не изрича проклятие. Не изрича омраза. Той оставя пример. Оставя ни мярка за чест и достойнство. И оставя една рана, която и днес не зараства.
В стихотворението си Христо Ботев увековечава болката в „Обесването на Васил Левски“:
„О, майко моя, родино мила,
защо тъй жално, тъй милно плачеш?“
Плаче родината – тогава и сега. Плаче не само за загубата, а заради въпроса дали сме достойни за неговата саможертва.
Длъжни сме – и пак длъжни – да сведем глави и да помълчим в памет на Апостола, увиснал на черното бесило. Но след мълчанието трябва да дойдат делата. Да пазим всяка следа от него. Да съхраним всяка къща, всяко място, всяка история. Да не позволим забравата да бъде по-силна от паметта.
Защото Левски не е просто герой от учебниците. Той е съвестта на България.
И на 18 февруари тази съвест ни гледа право в очите.
