България не просто „умира“ – тя системно се убива от решенията на собствените си политици и от модела, в който евтината чужда работна ръка става по-важна от българските граждани.
България не просто „умира“ – тя системно се убива от решенията на собствените си политици и от модела, в който евтината чужда работна ръка става по-важна от българските граждани.
През последните години България се превърна в активен вносител на работници от десетки т.нар. „трети страни“, като мащабът вече е десетки хиляди души годишно и ръстът е рекорден. Само през 2025 г. Агенцията по заетостта издава разрешения и регистрации за работа на 24 642 граждани от държави извън ЕС – основно от Узбекистан, Киргизстан, Турция, Индия, Непал, Бангладеш, Украйна, Молдова и други.
За същата година общият брой работници от трети страни, получили достъп до българския пазар на труда, достига около 46 000 души от общо 86 държави, а към 2026 г. оценките сочат над 120 000 чужденци, които реално работят у нас. Водещите „топ“ страни по брой работници в последните месеци са Узбекистан, Турция, Киргизстан, Непал, Индия, Бангладеш, Украйна и Молдова – картината е на бързо нарастваща зависимост от външен, нискоквалифициран труд.
Ръстът е драматичен: от малко над 8000 чужди работници през 2020 г. броят им стига до около 46 000 през 2025 г., тоест над петкратно увеличение.А само за първите три месеца на 2026 г. са издадени още около 19 000 разрешителни. Българският бизнесът обаче заявява,че се нуждае от още около половин милион работници от трети страни.
Защо този модел е опасен ? Против масовия внос на чуждестранни работници има натрупани сериозни аргументи – от икономисти, синдикати и експерти по трудов пазар не само в България!
Да си го кажем директно – евтината чужда работна ръка задържа ръста на заплатите за българските работници, особено в ниско и средно платените позиции, и създава условия за социален дъмпинг: работодателите предпочитат чужденци вместо да увеличават заплати и да активират местния резерв от икономически неактивни хора.
Когато липсващите кадри лесно се заменят с нискоквалифициран внос, стимулът за инвестиции в модернизация, автоматизация, технологии и роботизация пада рязко. Така България ще остава на дъното по производителност и технологично ниво.
Значителна част от заработените средства се изпращат обратно към родните държави на мигрантите, което означава, че парите напускат местната икономика и не водят до трайно повишаване на вътрешното потребление и инвестиции.
Анализи показват, че утрояването на вноса на работна ръка след 2021 г. не намалява дефицита на кадри – напротив, той нараства с над 25%. Чужденците не запълват празнините, а по-скоро заместват местни млади и по-слабо образовани работници в строителството, хотелиерството и промишлеността. Междувременно България има неизползван вътрешен резерв от над 1 милион икономически неактивни лица, като над 85 000 от тях декларират, че биха работили – това число е съпоставимо с целия настоящ внос на кадри.
Синдикатите предупреждават, че масовият внос в сегашния му вид може да се използва като инструмент за натиск върху българските работници – да се държат ниски заплати и несигурни условия, защото „винаги има кой да ги замени“ с чужденци. Експертни обсъждания посочват липса на адекватна оценка на професионалните умения на много от наетите чужденци, както и случаи на културни конфликти и проблеми с трудовата дисциплина.
На този фон милиони българи живеят и работят в чужбина – от Германия и Великобритания, през Испания, САЩ и Канада, до Австралия и Южна Европа. По данни на демографски и икономически анализи около 2,5 милиона наши сънародници са икономически активни извън страната, а общата диаспора наближава 3–3,5 милиона души. Те са изпращали милиарди левове годишно към роднините си в България и често са по-образовани и висококвалифицирани от средното за страната. Въпреки това основният „отговор“ на държавата към кадровата криза е вносът на евтина работна ръка от трети страни, а не системна политика за връщане и привличане на българите живеещи и работещи в чужбина. Да, има отделни програми с финансови стимули за завръщане на българи от чужбина, но те са малки, краткосрочни и не променят цялостния модел.Въпросът, който логично възниква, е: Защо българските политици се научижа да вкарват чужденци „на конвейер“, но още не се е научили да връщат българите, които вече са доказали себе си навън?
На този фон примерите от ежедневието стават все по-болезнени: Преди дни в Пловдив 80-годишен пешеходец е с опасност за живота след инцидент с автобус от градския транспорт. Произшествието се случва около 17 часа на кръстовището между бул. „Васил Априлов“ и ул. „Любен Каравелов“, където възрастният мъж е блъснат, докато пресича на пешеходна пътека.Пострадалият е настанен в болница със сериозни травми, а 35-годишният водач (чужденец) на автобуса е задържан за 24 часа; пробите му за алкохол и наркотици са отрицателни, по случая се води досъдебно производство. В обществения дебат около тази и подобни трагедии все по-често се поставя въпросът за качеството на обучение, подбор и интеграция на новите шофьори – включително чужденци, назначени поради остър кадрови дефицит.Когато моделът „да вкарваме хора, за да има кой да кара“ се превърне в норма, рискът за безопасността на пътя и за живота на обикновения български гражданин става част от цената на този икономически експеримент.
Каква България избират българските политици и желаем ли ние да е такава?
Вносът на евтина работна ръка от трети страни не решава кризата с кадрите – той превръща българските работници в излишни и заменяеми, а заплатите им в таван, който не расте. Докато работодателите си поръчват чужденци „по каталог“, истинската инвестиция в българите – в тяхното обучение, в модернизацията на икономиката, в връщането на диаспората – остава на заден план.Евтиният мигрант днес означава беден българин утре, а стратегия, която се крепи на временни чужденци и пренебрегва над милион икономически неактивни наши граждани, не е политика – това е отказ от отговорност.
Готови ли са българските политици да променят модела и да започнат да се борят за своите хора – тези, които са тук, и тези, които са навън – вместо да разчитат, че чуждите работници ще спасят България от проблемите, които отказват да решат?
