В българската икономика отдавна има една проста истина: родното производство може да живее и да расте само ако държавата го защитава, а не го жертва в полза на внос на завишени цени. Историята на завод „Аква Янтра“ в Габрово – наследник на легендарната фирма „Капитан дядо Никола“ – показва болезнено ясно как институциите могат да обръщат гръб на собствените си производители и да превръщат обществените поръчки в инструмент за ограбване, вместо за развитие.
В българската икономика отдавна има една проста истина: родното производство може да живее и да расте само ако държавата го защитава, а не го жертва в полза на внос на завишени цени. Историята на завод „Аква Янтра“ в Габрово – наследник на легендарната фирма „Капитан дядо Никола“ – показва болезнено ясно как институциите могат да обръщат гръб на собствените си производители и да превръщат обществените поръчки в инструмент за ограбване, вместо за развитие.
„Аква Янтра“е завод не само с машини и складове, а там се виждат следите от десетилетна индустриална традиция – предприятие, което произвежда тръби и свързващи части от PVC и полиетилен за водоснабдяване, газ, канализация и кабелен защити. Това е типичен пример за българска фабрика, създадена да обслужва ключова инфраструктура в страната, с потенциал да бъде гръбнак на местната индустрия.
Днес обаче цеховете работят далеч под капацитет, а голяма част от продукцията остава на склад. Не защото липсва технология или качество, а защото липсва поръчки – не случайно, а заради решения, които предпочитат вносни тръби на многократно по-висока цена пред местното производство.
Вчера Павел Стоименов и Ивелин Михайлов посетиха завода и показаха кадри от там, но не само това… Може да видите видеото ТУК: https://www.youtube.com/watch?v=J1X1igIswOA
Как се прави „ограбването“ в числа? Павел Стоименов дава конкретен пример, който е трудно да подминеш: линеен метър тръба с диаметър фи 200, произведена в „Аква Янтра“, струва около 15 евро. В същото време при обществен проект в община Гулянци тръба със същия размер е заложена в поръчката на цена около 200 евро – внос от чужбина.Разликата не е няколко процента, а над десет пъти, като не може да бъде обяснена с транспорт, „специални качества“ или „европейски стандарт“, защото местният производител работи именно по тези стандарти. Възникват неудобните въпроси:Защо една община избира да купува вносни тръби на цена, в пъти над родната производствена?Кой печели от това – сигурно не данъкоплатците, които плащат сметката?Къде отива разликата между 15 и 200 евро на метър – в чии джобове потъват тези 185 евро?Когато подобни „ценови аномалии“ се появяват нееднократно в общински и държавни проекти, вече не говорим за лоша сметка, а за модел – модел, при който изкуствено завишени цени на внос директно ограбват бюджета и в същото време удушават българския бизнес, който би могъл да доставя качествен продукт с много по-ниска цена.
Стоименов и Михайлов поставят фокуса върху начина, по който се организират обществените поръчки. Според тях при редица инфраструктурни проекти – включително в община Габрово – българските производители на тръби изобщо не получават реален шанс, а спецификациите се пишат така, че да се фаворизират конкретни вносни решения.Това не е просто „несправедливост“ – това е системно изкривяване на пазара. Държавниците казват, че подкрепя българския бизнес, но реално избират внос, дори когато има равностоен или по-добър местен продукт. Европейските и бюджетни средства, предназначени за развитие на инфраструктура, се превръщат в поток към чужди компании – при завишени цени – вместо да създават заетост и данъчни приходи у нас. Местни заводи с история и капацитет като „Аква Янтра“ се задъхват и са принудени да свиват дейноста си, да освобождават хора и така губят конкурентоспособност.
Когато държавните и общински служби системно избягва родния производител в полза на „златни“ вносни тръби, резултатът е двоен удар – по бюджета и по индустрията.
Престъпление по служба или „само“ лошо управление?Когато разликата между производствена цена и заложена в поръчка цена достига над десет пъти, логичният въпрос не е „дали“, а „какво точно се крие зад това“. Стоименов и Михайлов директно поставят темата за престъпление по служба:Има ли злоупотреби при подготовката и изпълнението на процедурите?Има ли подценени български оферти, отхвърлени без реално основание?Има ли конфликт на интереси, посредници, комисионни – онова, което обществото нарича „корупция“, а наказателният кодекс – престъпления по служба?Не по-малко важен е и въпросът за европейските средства: ако проекти се финансират по европейски програми, а реално се купува на завишени цени внос, вместо местен продукт, това не е ли форма на злоупотреба с еврофондове? И защо контролът допуска подобни казуси?
Каква държава искаме ние и нашите държавници: такава, която купува от своите, или такава, която ги оставя да загиват?
Българската икономика няма как да се развива устойчиво, ако българските предприятия са оставени сами срещу „организирания“ начин, по който се пишат поръчки в полза на внос. Не става дума за протекционизъм на всяка цена, а за здрав разум. Ако има качествен роден продукт, на разумна цена, нормално е държавата да го предпочете – това връща парите в икономиката, в заплати, в данъци, в местно развитие! Вместо това, ако системно се избират вносни решения на многократно по-висока цена, значи някой използва държавата като банкомат – за чужда печалба и за своя комисиона.
Новата власт, която и да е тя, трябва да предприеме конкретни дела, като ревизира такива поръчки! Докога ще чакаме отговор за ограбването на българския бизнес?
Истината понякога се вижда най-ясно през едно видео от забравен завод – и няколко числа, които не могат да бъдат обяснени честно….
Присъединете се към нашата общност в Telegram ТУК : https://t.me/krasivShumen
