Президентската кампания още не е започнала истински, но сценарият вече изглежда написан. Партиите търсят удобни кандидати, медиите изграждат очаквания, а социологията постепенно стеснява избора. Остава въпросът дали гражданите ще направят собствен избор или просто ще изпълнят предварително подготвен политически сценарий.
България се приближава към президентски избори, които формално трябва да определят следващия държавен глава, но политическият процес вече се развива като нещо много по-голямо. Вотът постепенно се превръща в референдум за управлението на Румен Радев, за разпределението на властта и за това дали президентската институция ще остане самостоятелен център, или ще се превърне в продължение на управляващото мнозинство.
Това обаче не е сценарий, избран от гражданите. Той се изгражда предварително от партийните централи, медиите, социолозите, политическите коментатори и все по-влиятелните онлайн общности. На избирателя отново се предлага не толкова свободен избор между идеи и личности, колкото готово противопоставяне: Радев или анти-Радев, власт или опозиция, „нашите“ или „другите“.
Още преди да бъдат известни всички кандидати, основният въпрос в публичното пространство вече е кой може да стигне до балотаж срещу кандидата, подкрепен от Румен Радев. Не кой би бил най-добрият президент, а кой има най-голям шанс да победи другия лагер. Именно това разкрива основната слабост на процеса – президентските избори се превръщат в продължение на парламентарната война с други средства.
Илияна Йотова вече потвърди, че ще се кандидатира чрез инициативен комитет. Формално тя няма да бъде издигната от политическа партия, но практически ще бъде трудно кандидатурата ѝ да бъде отделена от властта и от политическия проект на Радев.
Това не означава, че Йотова няма собствена политическа биография или качества. Тя има дългогодишен институционален опит, висока разпознаваемост и възможност да общува с традиционната левица, умерените национално настроени избиратели и част от центъра. Но колкото по-силно управляващите застават зад нея, толкова по-трудно ще бъде тя да се представя като независим коректив.
Главният аргумент срещу нейната кандидатура вероятно няма да бъде насочен само към личността ѝ. Опозицията ще твърди, че овладяването и на президентството ще концентрира прекалено много власт около Румен Радев. Представители на ГЕРБ вече използват именно тази теза и призовават за обща кандидатура, която да спре пълното съсредоточаване на институционална власт около един политически център.
Това ще постави избирателите пред труден въпрос. Дали да оценяват Йотова според нейните качества, или да гласуват според отношението си към Радев и правителството? Вероятният отговор е, че за голяма част от обществото второто ще бъде по-важно.
Избор на президент или подбор на най-подходящия партиен инструмент
Останалите политически сили засега не показват, че търсят най-убедителната личност за президентската институция. По-скоро търсят кандидат, който да реши вътрешните им партийни проблеми.
При ПП-ДБ все по-често се обсъжда Андрей Гюров. Той е представян като професионално подготвен, умерен и проевропейски кандидат. Разговори и предложения към него действително е имало, но самият Гюров дълго време избягваше окончателен отговор и заявяваше, че подобно решение трябва да бъде взето спокойно и без емоции.
Проблемът е, че експертният профил не е достатъчен за спечелване на президентски избори. Президентът не се избира чрез конкурс по компетентност. Необходима е способност да се създаде доверие и извън твърдия партиен електорат, да се говори разбираемо с хора от малките населени места и да се създаде усещане за самостоятелност.
Гюров може да бъде приемлив за голяма част от градската либерална среда, но все още не е ясно дали може да мобилизира избиратели, които не се идентифицират с ПП-ДБ. Дори анализи в медии, които не са враждебни към демократичната общност, предупреждават, че символичните акции и силното присъствие в социалните мрежи няма да бъдат достатъчни, за да бъдат привлечени избирателите на Радев.
Голямото противоречие е, че ГЕРБ настоява за общ проевропейски кандидат, докато представители на „Демократична България“ категорично отхвърлят обща кандидатура с партията на Бойко Борисов.
И двете страни имат разбираеми аргументи. ПП-ДБ се страхува, че общ кандидат с ГЕРБ ще унищожи остатъка от антикорупционната ѝ идентичност. ГЕРБ от своя страна ще твърди, че без обединение опозиционният вот ще бъде разпилян и кандидатът на властта ще спечели по-лесно.
За избирателя обаче тези стратегически сметки могат да изглеждат като поредната борба за партийно надмощие. Гражданите ще бъдат призовавани да „спасят демокрацията“, но всяка партия ще разбира това спасение по различен начин.
ГЕРБ все още не е представила собствен кандидат. Това изчакване вероятно е съзнателно. Партията трябва да реши дали да предложи разпознаваема партийна фигура, която ще мобилизира структурите, или външен кандидат, който може да привлече по-широка подкрепа, но няма да бъде напълно контролиран.
В медийното пространство периодично се появяват престижни имена, но докато няма официално потвърждение, подобни публикации трябва да се разглеждат като пробни балони. Чрез тях се проверява обществената реакция, измерват се негативите и се изпращат сигнали към потенциални партньори.
Около „Синя България“ също се говори за общ десен кандидат, но формацията не приема Андрей Гюров като естествено обединяваща фигура. Това показва, че понятието „общ кандидат“ често означава не кандидат, приемлив за всички, а кандидат, избран според условията на конкретната партия.
При „Възраждане“, „Величие“, МЕЧ и останалите протестни формации президентският вот вероятно ще бъде използван и като инструмент за политическо оцеляване. За тях кандидатурата не е задължително път към президентството. Тя е възможност за национална трибуна, разширяване на аудиторията, събиране на структури и подготовка за следващи избори.
В медийната среда около „Величие“ например системно се развива разказът за борба срещу мафията, политическите репресии, манипулираните избори и зависимите традиционни медии. Официалните канали на формацията и интервютата с Ивелин Михайлов изграждат образ на движение, което стои извън и срещу цялата политическа система.
В отделни интервюта Михайлов вече говори условно за това какво би направил като президент. Това не е официална номинация, но е начин подобна възможност да бъде тествана пред собствената аудитория.
Една такава кандидатура би могла да мобилизира твърдо ядро, но трудно би привлякла широко обществено доверие. Затворената информационна среда създава силна лоялност, но и висок негатив извън нея. Поддръжниците виждат независима съпротива, а противниците – политически проект, който превръща всяка критика в доказателство за преследване.
Подобен модел се наблюдава и при други партии. Големите формации използват националните телевизии и социологическите агенции, а по-малките – подкасти, YouTube, Facebook, Viber и собствени сайтове. И едните, и другите обаче често говорят предимно на хора, които вече са убедени.
Така вместо общ национален разговор се формират няколко паралелни Българии, всяка със свои факти, герои, предатели и обяснения за случващото се.
Как вероятно ще гласуват хората
Най-сериозната неизвестна не е поведението на партиите. То е сравнително предвидимо. Истинската неизвестна е поведението на избирателите.
Голяма част от твърдите привърженици на Румен Радев вероятно ще подкрепят Йотова. Но този електорат не е еднороден. В него има традиционно леви избиратели, социално консервативни граждани, хора с критично отношение към старите партии, умерени националисти и избиратели, които виждат Радев като защита срещу Борисов и Пеевски.
Управлението обаче постепенно ще поставя тези групи пред реални противоречия. Когато един политик е в опозиция, той може да обединява недоволните чрез критика. Когато управлява, трябва да взема решения. Бюджетът, външната политика, отношенията с ЕС и Русия, назначенията и икономическите резултати могат постепенно да раздалечат отделни части от коалицията около Радев.
Представители на ДБ вече твърдят, че Радев се опитва да изпраща различни сигнали към прозападните и проруски настроените си избиратели, за да запази широката политическа амалгама зад себе си. Това е партиен прочит и не трябва да бъде приеман автоматично като обективна истина, но очертава действителна слабост – трудно се задържа дълго коалиция от хора с противоположни геополитически възгледи.
Избирателите на ГЕРБ вероятно ще последват официалната партийна линия, но мотивацията им ще зависи от кандидата. Партийна фигура ще мобилизира твърдото ядро, но ще предизвика силен антивот. Външен кандидат може да привлече центристи, но е възможно да не създаде достатъчно ентусиазъм сред местните структури.
При ПП-ДБ решаващият въпрос ще бъде дали кандидатът може да излезе отвъд градската, образована и проевропейска аудитория. Поддръжниците на формацията вероятно ще бъдат дисциплинирани на първи тур, но достигането до балотаж ще изисква подкрепа от хора, които са критични към Радев, без непременно да се доверяват на ПП-ДБ.
Избирателите на „Възраждане“, „Величие“ и МЕЧ ще бъдат разпределени между различни протестни кандидатури. Тук ще действа логиката на автентичността – кой изглежда най-независим, най-смел и най-малко свързан със системата. Това обаче означава, че няколко сходни кандидати могат взаимно да ограничат резултатите си.
ДПС вероятно ще запази максимална тактическа свобода. При близък балотаж организираният вот на партията може да се окаже решаващ. Тогава ще се появи познатият български парадокс – почти всички публично ще се разграничават от ДПС, но неформално ще се интересуват накъде ще се насочат неговите избиратели.
Най-голямата група обаче може отново да остане тази на негласуващите.
Тези хора често са представяни като апатични или незаинтересовани. В действителност част от тях са уморени от избори, в които имената се сменят, но механизмът остава същият. Други не вярват, че президентът може да промени живота им. Трети не виждат кандидат, който да заслужава подкрепата им.
При президентските избори част от тях може да се активизират, ако се появи действително независима и убедителна фигура. Но понятието „независим кандидат“ вече е силно обезценено. Почти всяка партия предпочита да издига кандидат чрез инициативен комитет, за да му придаде граждански вид. Формалната независимост обаче не означава политическа независимост.
Избирателите ще трябва да преценяват не само кой официално издига кандидата, но кой финансира кампанията му, кои медии го подкрепят, кои партийни структури събират подписите му и какви зависимости ще възникнат след евентуалната му победа.
Социологията ще измерва вота, но и ще го насочва
Към момента няма достатъчно надеждни публични проучвания, които да показват реалната подкрепа за всички възможни президентски кандидати. Това е разбираемо, защото голяма част от тях още не са официално обявени.
Скоро обаче социологическите резултати ще започнат да заемат централно място в кампанията. Тогава обществото трябва да бъде особено внимателно.
Основният риск не е непременно някоя агенция да измисли резултатите. По-често влиянието се упражнява чрез подбора на кандидатите, формулирането на въпросите, периода на провеждане и начина, по който данните се представят в медиите.
Ако дадено име бъде системно включвано в анкетите, то постепенно започва да изглежда като реален кандидат. Ако друго бъде пропускано, обществото може да го възприеме като неизбираемо още преди кампанията да е започнала.
Особено опасен е призивът за „полезен вот“. Когато социологията покаже, че само двама или трима имат шанс, част от гражданите ще изоставят кандидата, когото действително предпочитат, и ще гласуват за този, който според проучванията може да спре най-нежелания опонент.
Така изборът се стеснява не от закона, а от предварително създаденото усещане за неизбежност.
Онлайн анкетите са още по-малко надеждни. Проучване в YouTube канал, партийна Facebook страница или алтернативна медия не показва настроенията в страната. То показва състава и активността на конкретната аудитория. Хиляди гласове в подобна анкета могат да създадат усещане за масова подкрепа, която не съществува извън информационния балон.
Това не означава, че българската социология трябва да бъде отхвърлена. Тя може да показва полезни тенденции, особено когато няколко агенции достигат до сходни резултати. Но разлика от един или два процента не трябва да бъде представяна като доказателство за сигурен балотаж, особено при голям дял на неопределилите се и неясна избирателна активност.
Избирателят не е само жертва на процеса
Лесно е цялата вина да бъде прехвърлена върху партиите, медиите и социолозите. Но гражданите също носят отговорност за качеството на политическия избор.
Българският избирател често очаква от президента едновременно да бъде обединител, силен лидер, опозиция на правителството, защитник на националния интерес, социален говорител и фигура, която може да решава проблеми извън конституционните си правомощия.
Тези противоречиви очаквания позволяват на кандидатите да обещават повече, отколкото институцията може да изпълни.
Наблюдава се и друга опасна тенденция – хората все по-често оценяват кандидатите не според действията и качествата им, а според това кого мразят техните противници. Ако дадена фигура е силно атакувана от „другия лагер“, това автоматично се възприема като доказателство, че тя е добра.
Това превръща политическата лоялност в отказ от критично мислене.
Поддръжниците оправдават грешките на „своите“, защото се страхуват, че критиката ще помогне на противника. Противниците отхвърлят всяко разумно действие, защото признаването му би нарушило образа на абсолютното зло.
Така гражданите доброволно се отказват от ролята си на контролиращи властта и се превръщат във фенове на политически отбори.
Президентските избори през 2026 г. ще покажат не само кой кандидат разполага с най-силната партийна машина. Те ще покажат дали обществото е способно да излезе от предварително зададеното противопоставяне.
Ако изборът отново бъде сведен до „по-малкото зло“, вероятният резултат ще бъде президент с ограничена положителна подкрепа и огромен отрицателен вот.
Ако гражданите поискат яснота за зависимостите, финансирането, политическите позиции и реалните правомощия на кандидатите, кампанията може да придобие съдържание.
Но това изисква усилие и от самите избиратели. Да следят повече от една медия. Да различават факт от внушение. Да не приемат онлайн популярността за национална представителност. Да не позволяват на социологията да избира вместо тях. Да задават еднакво трудни въпроси и на „своите“, и на „чуждите“.
Президентът няма да реши всички проблеми на България. Но начинът, по който бъде избран, ще покаже в какво състояние се намира българската демокрация.
Най-важният въпрос следователно не е само кой ще влезе в президентството, а дали гражданите ще направят собствен избор или отново ще изиграят ролите, които партиите, медиите и политическите инфлуенсъри вече са написали вместо тях.
